Въведение ІІІ

("Книгата") ВИСОКИ ПОМИСЛИ И НИЗКИ СТРАСТИ (3.)

25.08.2004. Тая сутрин, както ми е адет, когато съм в трудно положение, пъхнах напосоки показалец сред страниците на Библията и ето на какво послание налетях: Аз призовавам бога за свидетел на душата ми, че - щадейки вас, не съм дошъл досега в Коринт; не че имаме власт над вярата ви, но спомагаме за радостта ви, понеже във вярата сте твърди*.

Емил и жена му са се върнали от морето пред два-три дни. Маруф ми говори: "Какво си изгубил!?... Нищо не си изгубил**. Книгата си я имаш записана на СD. Като посъбереш отново някоя пара, романа пак ще го видиш отпечатан някъде другаде, макар не точно днес".

Решавам - нещо, което премислям от месец насам - да приключа посещенията си при Маруф, срещите и разговорите с Емил. Спускам, значи, плътно завесата, хлопвам кепенците и се завирам у себе си. Атмосферата около Маруф и Емил за мене си усещам все по-враждебна. Досадих им предостатъчно и е крайно време да се отстраня от тая приятелска компания.

Чувствам се предаден и безпомощен. Вината си е у мен за това състояние. Повече никакво предоверяване към тоя или оня, особено пък... спрямо приятели!!! Издаването на "Ламски" е начало на моята мисия, а книгата "Въведение" ще съдържа и тоя преживян напоследък горчив, но ценен опит. Нищо засега не е в състояние да ме разколебае във вярата ми, че написаното дотук в тия няколко книги има смисъл и значение за моето поколение българи, а и за идещите подир нас, като съхранени поуки от живота в България.

Затъвам в резигнация***, и е полезно за мен това отдръпване в себе си, за да уплътня увереността си, че не съм живял напразно, че съм документирал като свидетел, пряк очевидец и потърпевш гадостите, посредствеността и невежеството между нас тук, на Балканите, в българския рай на чалгата и наглостта.

На човека от Рогош не му пука от съда, от някакво си там правосъдие. Тая моя родина към мене се държи мащенски, но е гальовна и мила именно за мутри и мародери, за измамници и грандомани, за крадци и лъжци, за алчни и корумпирани, и никога-никога през целия ми досегашен живот не съм я усетил да защити простосмъртния, българина да защити, да защити оня, дето си плаща сметките и данъците, умира на бойното поле заради нея, никога не се е тупкал в гърди с онова самовлюбено "И ако живите не тръгнат, аз мъртните ще поведа", носи я на гърба си тая своя майчица през тресавището на най-гадните времена, за да може именно тя, България, да оцелее.

С дядо ми се изгавриха, като му прибраха всичко с честен труд спечелено и му хвърлиха земеделска пенсия от 10 (десет) лева месечно. Представям си унижението му. Той и заради това унижение умря - че Държавата му взе нивиците и плодните градини насред лозята.

Изгаври се тая държава и с баща ми, като го наричаше чрез мекеретата на властта "частник", само защото тайно (?!) си бе осъществил мечтата за своя работилничка и да си поработва вечер и в почивните дни, след като е изпълнявал план в мебелния завод "Напредък".

Човекът от Рогош не случайно направиха кмет на Стария град през т.нар. "демократизация", като човек на Радикал-демократическата партия. Не случайно се явява последният управител на бившия областен всекидневник на Българската комунистическа партия - разграбения "Отечествен глас". И че никой не пита къде изчезна имуществото на вестника, също не е никак случайно.

* * *

Четейки "Държавата", том първи на Платон - сентенция, често повтаряна от великия философ: Хубавите неща са трудни, на стр. 188.

...Разсъдителността е ииенно това единодушие, съгласуваност на по-лошото и по-доброто по природа за това, което трябва да управлява в държавата и в отделния човек , на стр. 182.

...Колкото е по благороден, толкова по-малко може да се гневи дори когато е гладен или трепери от студ, или нещо друго подобно понася този, спрямо когото смята, че с право може това да върши, но неговият гняв не желае да се възбужда срещу онзи! И малко по-нататък, пак на същата 197 страница: ...като с търпение побеждава и не се отказва от благородното дело, преди да го е свършил или да е свършил живота си...

26.08.2004. Вчера около шест и трийсет надвечер след обяд разговарям по джиесема с Тодор Чонов.
- Здравей! Докъде стигна с книгата?
Гласът на Чонов отсреща:
- Николай, ти ли си?
- Жоро Бояджиев те безпокои.
- А!... Не мога да ти позная гласа... Книгата ти се печата. Да, печата се. Остават още няколко коли, нали знаеш!
- А кориците? Нали щеше да идваш да ги подготвяш у дома? Отпуската ми свършва в края на седмицата.
- Ама аз съм тук, в Пловдив. Ще ти се обадя тия дни. Не се безпокой. Тия дни ще дойда да я подготвя на твоя компютър.

- Предлагам да се видим и поговорим, явно имаш проблеми около печатането - казвам.
- Е... Виж сега!... Аз тука... Имам една среща... Абе-е, ще ти се обадя до края на седмицата. Не се тревожи.

Излязохме към осем надвечер със съседа Митко Йовчев, шлосер и механик специалист, да се разходим до училището и обратно. Научавам, че сватът му катастрофирал между Айтос и Бургас, вероятно заспал на волана. Съседът Вальо катастрофирал и той тия дни с тикото. Колата била с отнесена предница, а Вальо - силно притеснен. Тъй рекла жена му: уплашен; интересувала се за някоя, дето да му лее куршум против уплах.

На връщане с Митака седнахме за по една цигара при съседа Любо. И Любо, бая подпийнал, взе да се горещи, че смята да съди пловдивската "Топлофикация"-Север, че ония изверги от "Топлофикацията" пък го осъдили да плати триста лева невнесени суми за абонатна такса, а той изобщо нямал радиатори от четири години насам. "Аз - освен гражданин на България, съм и швейцарски гражданин!" - крещеше Любо пред шише водка и шише кока-кола, та пияндетата, дето пляскаха карти на две крачки от нас, почнаха да хвърлят дружелюбни погледи към нас тримата. Ама и таз душманска "Топлофикация", кой ли й няма зъб, мамка й!

Та ми иде онова Йовково "Боже-боже-е, колко мъка по тоя свят, боже!", ама с добавката от моя страна: "и колко глупост, и колко смях, боже!" Инак, строго погледнато, би трябвало да ми е хептен терсене. Не само работите с човека от Рогош не ми вървят, но и днес е ден, на който преди години се спомина дядо ми, Борис Дявола от Пазарджик. Паднал пред къщната врата на приземния етаж и заобиколен от тълпа зяпачи издъхнал кой знае защо с разкривена в усмивка гримаса...

Издъхна в седемдесет и втората си година, когато тъкмо бях зарязал снобската София след четири усилни и бедняшки години там, изпълнени с мечти и романтика. Бях първият му внук, любимият му внук. Освен мене тоя серт човек май никого другиго не обичаше. Освен мене никого от внуците си не е вземал на нивата да оре. Ставахме в четири и до пет вече разпрягаше кончето Дорчо пред ширналата се угар. Е-ех!

tisss

_______________________________________

_{* Ап. Павел, ІІ послание до коринтяни, гл. І, ст. 23-24.

** Имаше предвид, че нищо не съм изгубил от човека от Рогош.

*** От фр. resignation: 1. Безропотно подчинение, примирение с положението. 2. Отказване в полза на другиго. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: