Въведение ІІІ

ИНТЕРМЕДИЯ*

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

До malampay... Бях сред хората, които повярваха в поетическия Ви талант, господине. Някога - когато прохождахте, когато бяхте студент, а Пловдивският университет се наричаше ВПИ (Висш педагогически институт). Радвал съм се на сполучливите Ви метафори, на звучната рима, на мъжествената ритмика. Да, стихотворенията Ви се набиваха в очи и имаше период, когато сред публиката и сред пишещите (възрастната Катя Сариева, например) Ви приемаха за лидер на младата поетическа смяна в Града под тепетата.

Рецитирахте с мъжествен тембър; преди Вас, си спомням, само един поет от тия, които съм чувал на живо - Благой Батаклиев... предизвикваше такъв трепет у публиката в салона. Но то е от време, когато го нямаше още Регионалния РТЦ (Радио-телевизионен център), а там, дето е сега РТЦ-Пловдив, се помещаваше местното кино "Култура". В далечната 1963-та. Ама какво стана с Благой Батаклиев, защо отведнъж престана да пише своите красиви гневни стихове... нямам представа.

Заставаше той на сцената: блед като смъртник, с искрящи очи и стиснал ръцете в юмруци, рецитираше драматично стиховете си от името на работническата класа, доколкото си спомням. И други рецитираха тогава пред препълнения киносалон - един Васил Урумов, да речем, ама Веско (както го наричахме), въпреки че бе едър мъж с внушителна осанка, не правеше такъв фурор, понеже поезията му беше приглушена, нежна, твърде интимно звучеше, за да се харесва толкоз в ония години; за 1960-63-та говоря.

Странно, от Батаклиев не съм запомнил нищо освен как рецитираше, гневната му поза съм запомнил, а от Веско Урумов помня странен финал на стихотворение: "...И си лягам въоръжен"**, нещо крайно нетипично за неговата печална лирика.

Вас тогава Ви нямаше още, malampay, пък ние бяхме група от десетина момичета и момчета от пловдивските гимназии, които Никола Джоков - Джоката (родом от град Септември, селището на Илия Минев...) събираше в редакцията на младежкия вестник всеки четвъртък вечер да ни говори за литература, основно - за поезия. Оттогава, от шестнайсетата ми година тоя вестникар и редактор стана първият ми учител в литературата и журналистиката. С каква възхита ни четеше стихотворения на Жак Превер, на Салваторе Куазимодо, на Константин Павлов и Стефан Цанев! Онова Стефан Цанево стихотворение, дето роденият на 7 август, моя рожден ден, в класически строфи воюваше за правото на поетите да пишат в свободен и в бял стих... Имаше там като сентенция изречена мисълта, че две по шестнайсет за всички може да е равно на трийсет и две, но когато момиче и момче, влюбени, са по на шестнайсет, сборът от годините им е равен пак на шестнайсет.

След тия десетина едва прохождащи през 1963-65-та бяхме: Мария Широколийска, Марко Марков, Илия Зайков от Брестник, Видка Кочева, Христо Батинков от Асеновград, Христо Джелепов от Ивайловград и моя милост. Ако отворите старите броеве на младежкия вестник "Комсомолска искра" от годините 1963-65-та, ще видите какво сме писали, какви палета, нагазили в литературната нива едва-едва сме били.

Към тая група прохождащи в поезията бих причислил и Владимир Янев, Видко Бабаков - също, макар те да не са същински рожби на "Искрата" или "Искрицата", както сантиментално наричахме тоя храбър, може би най-храбър за България в ония мътни години младежки вестник, от който излязоха не един и двама елитни журналисти. Каква вакханалии на веселите задевки с властта, какви едва простими от строгите властници истории се заформяха в тая редакция не ми е работа точно аз да разказвам. Да разкажат по-възрастните от мен някогашни журналисти от тоя вестник - Върба Чавдарова или Степан Ерамян, или Иван Стойчев, или Петър Бандилов, или Емил Калъчев, на чието бюро седнах, когато ме назначи Петър Анастасов за лит.сътрудник току преди Новата 1873-та година, а понеже родителите ми бяха безпартийни, гарантираха за душевната ми чистота две работнички-партийки от "Елекроапаратурния завод" - Пловдив, от бригадата, където работеше майка ми... Или - да речем! - да разкажат по-възрастните от мен как, когато главен редактор бе Коста Странджев, именно там пиршествата се правеха след макетирането на вестника, като се носеше от близката кръчма кофа шкембе-чорба и горещ, току-що изваден от фурната хляб. Оттам и особеното ми пристрастие към шкембе-чорбата, за което ме подиграва един г-н философ от форум "Политика" на all.bg...

Повтарям: Вас Ви нямаше още на хоризонта, malampay. Появихте се след нас, и то вече като ученици от школата на Огнян Сапарев, студенти от пловдивския педагогически институт (а може би вече Пловдивски университет) или от други висщи учебни заведения: Добромир Тонев, Недялко Славов, Минко Танев, Красимир Обретенов, Веселин Сариев, Йордан Обретенов ...(губеше ми се фамилното му име в момента, историк по специалност, автор на изящни стихове за Пловдив), Тоня Трайкова, както и разказвачът Йордан Костурков.

Преди нас пък "вървяха", печатаха вече първите им книги Рашко Сугарев, Петър Анастасов, Николай Заяков (за стихосбирката му "Въпреки" дълго се говореше между нас, по-младите), Емил Калъчев, Киркор Папазян (късно издал сборника "Сега"), споменатият вече Веско Урумов (и той твърде късно издал книга), Иван Вълев, Николай Казанджиев, големият и нежният Светомир Бабаков с разкошните, облъхнати от типична за пловдивчанин човечност, книги "Бензостанция № 10" и "Улицата с гълъбите" (не знам как са пропуснали да назоват Литературна награда на Пловдив за разкази на негово име!), Коста Странджев, Никола Джоков... Възможно е да пропускам някого от ония години, когато Вас, malampay, още Ви нямаше.

И после се появихте и Вие, т.е. вашата група поети на Пловдив. Спор няма - правехте по-добре стиховете си, по-артистични, или просто - по-напористи бяхте от нас, пък и от ония преди нас.

Та да си дойдем на думата и за Екзюпери, за злополучния, макар и голям за онова време, автор Васил Попов, бившия боксьор тежка категория, самоук, пришелец в литературна София от село Миндя, Сливенско... може би с типичната за провинциалист по душа грандомания.

Да се влюбя в "Малкият принц" причина е Джоката. Тая книга и досега ми е на лавицата край компютъра с охлузени от времето корици и страници. Знаех я кажи-речи наизуст, а какъв вятър Ви е отвял да споменавате, че съм казал глупост за книгата наред с футбола, това оставям на Вас да обясните, ако можете, както и да допълните фантастичния си разказ как съм бил изгонен. Леле! Треперехте от страх всинца да не се развърти тоя грубиян, макар голям автор; треперех наред с вас, разбира се. Не ми е и минавало през ум да се правя на герой!

Спирам дотук тоя низ от имена на поети и разказвачи, като отчитам все пак колко пристрастно е мнениято ми за тоя и оня от тях. Безпристрастен ли?! Никога не съм бил безпристрастен, господине, когато е ставало дума за честност при писането, което според мен е форма на нравствеността, каквито и моди да се въртят из литературата и публицистичната философска проза.

И тъй... Защо ми беше тоя увод дотук! Ами ето защо. За да Ви напомня старата максима: "Един човек си в състояние да го водиш за носа цял живот, без да се усети, група човеци - само за известен период от време, докато се усетят, но да мамиш цял свят колко си велик, колко си благороден, когато всъщност следваш единствено личния си интерес, личната си изгода - това е непосилно". Невъзможно е, разберете.

Впрочем, Ваша си работа какво ще правите и в какво ще вярвате! Що се отнася до книгата "Ламски", в писмения договор, който не съм Ви искал (толкова се доверявах на мнението на Емил Калъчев за Вашата честност!), сам сте отбелязали какви задължения поемате, с каква работа се залавяте и за какъв срок, па и срещу какво заплащане. Е?! Какво повече да обяснявам!

Да сте жив и здрав. Писах с уважение към поета Тодор Чонов и с омерзение към човека Тодор Чонов от Рогош, силно разочарован. Ала какво да Ви правя, опитвам се едното да не ми пречи за другото, доколкото мога, доколкото изобщо е във възможностите на моя си перущенски и калугеровски характер.

Дано да сте щастлив с така дарената сума. Между другото, по мои си изчисления в Рогош вече четвърта година прашасва книгата ми и не виждам за какъв дявол точно пък Вие да я отпечатате. Пропуснали сте да споделите с публиката във форума, че ми предоставихте образец, по който сам извърших и странирането, и подреждането на - както ги наричате - векторните обекти, т.е. моите илюстрации и всички детайли по оформлението от начало до край.

Вашата работа се свеждаше единствено до работата с печатарската Ви машина, свезката, подлепването на кориците към книжното тяло и обрязването. Още веднъж - бъдете здрав! И Господ да Ви пази...

П.П.: Ако нещо съм казал неверно, моля да ме поправите, malampay. Или да ме поправят тия, които знаят повече за тук написаното. Писмения договор не съм го затрил, седи си невредим, ама защо ли ми е: все пак тук е България.

Пловдив, 24 май 2007 година, Ден на славянската писменост и култура

tisss

___________________________________________

_{* (От лат. inter media "между средата") 1. Кратка комедийна сцена с пеене, музика и танци, която се изпълнява в антрактите на драматични представления или самостоятелно. 2. Част от формата на инструментален концерт, поверена на оркестъра, която свързва някои от основните части. 3. Междинен епизод, който подготвя и свързва различните произведения на темите във фуга; ср. интерлюдия. Вж. Речник на чуждите думи в българския език, изд. 1978 г.

** Някаква моя си приумица: спя с пистолет под възглавницата, та вечер понякога си спомням тоя многозначителен стих на Веско. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: