Въведение ІІІ

"...та в един стих на Кристин Димитрова се казваше, че истината не е в състояние да пренесе през времето дадено събитие или явление. А дори и да го пренесе, контекстът на времето е вече друг, в друг, различен контекст, тя може да придобие белезите на неистина..."

Из реплика на malampay

ИНТЕРЛЮДИЯ 2 или ПРЕГЛЕД ПО ФРОНТОВЕТЕ

Човекът е многопластов по структура. Оценките ми в никакъв случай не са меродавни, признавам - променят се с времето; много рядко остават едни и същи за даден човек, за дадено събитие. Опитвам сякаш да отделя хубавите житени зърна от къклицата, и не всякога успешно, поне това го знам!

Емил Калъчев и Тодор Чонов - и двамата са творци в истинския смисъл на думата; харесвам сътвореното от тях като образ на българския рефлекс към света и самите себе си. Но това е на ниво духовно присъствие. На битово ниво Емил ми се е показвал разкошен за приятел - мълчалив, вглъбен, рязък - когато е необходимо, устойчив може би в пристрастията и несъгласията си; Чонов - дяволит, подвижен, изнесен на повърхността нрав, т.е. повече показен и силно самолюбив.

И двамата, предполагам - както и аз, са наивни точно колкото е нужно: Емил - повече доверчив, Чонов - повече егоист, без да смятам егоизма непременно за отрицателно качество и въпреки че от грандоманията и егоизма у Чонов съм потърпевшият в случая.

Сигурно греша, като хвърлям тежки упреци срещу тях; но такова е моето приятелство - стипчиво, горчиво на вкус, парещо и грапаво може би. Да ме отпишат, ако ме мислят за враг. В крайна сметка това е "моята вродена посредственост", която не мога, а и не желая да преодолявам. Такъв съм, какъвто съм, това е положението, такава е Истината.

В по-нататъшните късове от хронологията има сериозни упреци точно заради жалките лъжи около печатането на книгата "Ламски"; когато съм ги писал, убеден съм бил, че такава е истината - жалка, грозна, отвратителна. С времето нещата при мене губят острота, слягат се; казвам си напоследък: дали не пресолявам, дали не поостъпвам гадно?... Е да, обажда се дяволчето у мен, хлапакът от ранното ми детство: но ти беше излъганият, нали; защо трябваше съсипването на твоята красива мечта, Жоро Бояджиев, да бъде свързано именно с техните образи у теб?!

Греша. Обърквам се. Отчаяние върви по петите ми като черна сянка, като огромен черен пес. Но аз обичам живота, обичам ги и тия двамата; каквото и да си мислят за мен, не съм в състояние да ги изскубна от сърцето си - защото са станали част от моята представа за трудния път на таланта в изкуството, за противоречивата (и противна понякога!) наша човешка и българска природа.

Ако направят поне малко усилие, надявам се да ме разберат. Някога, когато бях още 16-17-годишен, се зарекох: бият ли ме през лицето, високо да викам, да крещя, ако трябва; да, орталъка на опищявам... Защо ли? Защото - и това е отговорът вече не на оня честолюбив хлапак - отвратително е да блъскаш човека с юмрук по лицето, когато се е открил пред тебе и ти има доверие тоя кръгъл наивник, некадърник, посредствен тип или там каквато тежка дума ви се намери под ръка.

Съжалявам, съжалявам, съжалявам... Но ще оглася онова, което съм записвал в онез идиотски дни и нощи, когато се чувствах така омерзен, така разтерзан! Какъвто и да съм, едно знам със сигурност: не съм давал поводи тия двама приятели да ме смятат жесток и неблагодарен. Измамата във всички времена, при всякакви промени в обстоятелствата, казано нафукано - при различен контекст - си остава измама, каквото и да е казала талантливата Кристин Димитрова, която нямам честта да съм чел. И за което, разбира се, също много съжалявам...

Пловдив, 25 май 2007 година

П.П.: Два дена се двоумях дали си струва да го пускам в обращение тоя текст, два дена! Заради всичко, което съм натрупвал като жизнен опит, реших, че ще е предателство към цялата ми жестока родова памет да се откажа от своето, да допусна някой да ми се качи на главата. Българските крепости не са се предавали, отстоявали са докрай своето... и срещу кръстоносци, и срещу каквито и да било други. (Добавено на 27 май 2007-ма)

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: