Въведение ІV

("Розовият лес") НЕ ЗАТИСКАЙ УСТАТА НА ВОЛА, КОГА ВЪРШЕЕ!

07.10.2004. За доверието... Доверие иде от "вяра", нещо от рода на "вярвам ти". Аргументите, които хранят доверието ни, са повече свързани с интуицията, не с логическото систематизиране на факти и разсъждения. Е, добре, излъгал си се в някого, но защо бързаш да го обвиниш? Грешката - ако това изобщо е грешка, си е у тебе. Ти нещо си недовидял, неусетил, недорабрал у човека отсреща.

Можеш ли да проумееш неговия стил в отношенията му с тебе! По-често то е непосилна работа, пък и помисли! - дали си струва усилието... Виж, да промениш своя подход към тоя "грешник" е напълно във възможностите ти.

Първо, лекичко го отстрани от себе си, без да го нападаш с думи и действия. Със замълчаване, с известна сдържаност и дори с учтива студенина му дай да разбере (ако може и желае да разбере), че вече не си същият към него. Просто го "сложи във фризера", но го дръж - от разстояние макар, под око. Защото е възможно случайно да се е изкушил от нещо твое, или е бил в трудна ситуация и - лъжейки те, се е отървавал от някое голямо зло.

Не те съветвам да го съдиш прибързано, но и не те съветвам да му простиш, докато не го усетиш, че е проумял "греха си" и докато не е дошъл при тебе сам да се покае.

Наранили са те, но ти не си в слаба позиция, ако си забраниш да огласяш света с хленч и вайкане. Хората стават лоши най-често поради душевна слабост, поради недоимък от духовна енергия. Такъв хитрец винаги може да те излъже веднъж, но неговото е Пирова победа.

И най-злият някога е бил добър и чист човек; вършейки зло, той всъщност е извършил предателство и спрямо себе си. Ако погледнеш нещата от тоя ъгъл, няма да ти е трудно да се въздържиш от нападки и тежки думи.

Животът е хубав именно защото срещаме непрекъснато изненади, макар по-често това да са не особено приятни изненади. Върши, каквото трябва, пък да става каквото ще!*

Ние непрекъснато научаваме нещо ново, цял живот се учим - ако можеш, учи се от такива неприятни срещи с човешката слабост и склонност към грехове, и надявам се, няма да съжаляваш. Преодоляното Зло, ако не ни е съсипало, ни прави по-силни духом, по-мъдри, по-смирени външно, а вътре - повече пламенни във вярата и съчувствието изобщо към човешкия род.

Направил си добро на изпадналия в беда, пък първата му работа била, вместо да благодари, да ти захапе ръката, с която си му дал подкрепа...?! Е, какво очакваш! Нормално. За нашите географски ширини и паралели това е възможно най-често срещаната реакция. Т.е. всичко е наред, когато същият тоя много специален приятел ръси глупости, заканва се да те трепе, да те осакати, че да го помниш цял живот.

Тоя, който те е наранил - колкото и странно да изглежда, всъщност ти е дал шанс да провериш сам себе си, да преосмислиш и пренаредиш вътрешното си пространство, да строиш оръжията си и войските си за бъдещи сражения, където предстоят тепърва твоите великолепни победи и красиви завоевания... дори над такава мижава работа, като посредствеността в приятелството.

08.10.2004. Започвам лекичко подгряване на атмосферата около "великия човек от Рогош"... Снощи със зетя и двете ми дъщери отбелязахме десетия (!) рожден ден на моята внучка Невена. Това дете все повече ми се нрави по характер. "Моя семка е!" - изпитвам вътрешно тържество точно като човека в сянка, каквато роля изобщо ми допада, т.е. - да стоя уж отстрани и да се любувам уж на борбата между Добро и Зло долу на арената, да я съзерцавам уж откъм трибуната на Платоновите философи тая схватка, а всъщност цял да съм в тая драма, която се разиграва на живот и смърт именно в моето сърце.

Дъщерите ми Вера (31 г.) и Надя (29 г.) са вече оформени характери и откривам електричество в отношенията ни: едва прикрито пренебрежение към моите писаници. Не им се сърдя, понеже и в евангелието е казано, че никой не е пророк в очите на най-близките си по плът. Дразни ги вероятно типично човешкото у мен, където съм греховен и обикновен, егоист (от тяхна гледна точка) и посредствен.

Когато един ден физически изчезна от живота им, може би едва тогава ще се почувстват духом истински мои дъщери и последователи, нещо като апостоли на моя си невъзможен стил и възгледи за живота и света.

* * *

Тая сутрин продължих с книгата на немеца Дитрих Шваниц, почти мой връстник (роден през 1940-та), и в текстовете му откривам зрънца остроумие, съчетано с ирония и шеговитост; пък това много ми харесва. Откривам още, че ние, българите, сме просто бяло петно, terra incognita в неговите пейзажи на европейската култура. То не е вина, а пропуск, мисля си.

От тоя пропуск европеецът може би не губи; губим ние, размесени като аморфна маса в представите на европееца от Централната и Западната част на континента с образи на общо взето жизнени и малокултурни нации от Изтока. Не ни го казват, но явно за подредените западни общества ние, българите, сме част от съвременното варварство. И тогава такива симпатични образи, масови любимци на българската нация като Азис, Бойко Борисов, дори Слави Трифонов... съвсем си идват на мястото. Минава ми през ума дяволската мисъл: ами че ония на запад ни бъркат със столипиновския крадец, с измамниците от софийския квартал Факултето, с ония хора, които изпъплаха първи от България и тръгнаха като Бай Ганьо да разнасят славата ни по света.

А и какво ли културно достолепие сме им демонстрирали дотук от 1876-та насам? Кланета, издевателства, Бай Ганьо, Христо Стоичков с ония мили родни жестове и ругатни по футболните терени на света... Как легендата Стоичков да съчетая с ръкомахащия и псуващ кавгаджия долу на игрището!

Политиците ни, с редки изключения, блестят като мазни лекета върху фината брюкселска дантела. Тълпи цигани от България, проституиращи българки по западните магистрали, градове и курорти. Български бандитски групи за обир, изнудване или просто за възползване от западната демокрация. Парвенюта, домогващи се към западната аристокрация на културата, подмазвачи и хитреци на едро и дребно.

Просташки се гордеем с разюздания си "морал" във всякакви сфери на общуване: от спорта до подправянето на банкноти, от ракията менте до просещите на висок глас помощи от Запада и отстъпки, които западният гражданин изобщо не е длъжен да ни прави.

Простотията у нас е гръмогласна като чалга и циганско веселие. И това е "продуктът", който в момента изнасяме към Европа, за да внесем стари западни автомобили и технологии на управление. Управленските ни структури са показни, но не действащи.

Образованието ни е в хаос, откак сталинистите през далечната 1945-та се възцариха във властта у нас. Семейството като институция и модел за възпитание е в страхотна криза. Медиите ни изнасят на преден план отвратителни образци за просперитет, като милиардера Илия Павлов, певеца Азис, плътната сган мафиоти във и около властта, хора с нисък морал и високи претенции.

А в същото време големите личности на нацията си отиват от нас: Хайтов, Николай Гяуров, Радой Ралин, Христо Фотев, Александър Геров, Иван Радоев, Радичков, Тончо Жечев, Георги Джагаров - тия българи излязоха от живота омерзени, недоразбрани. И понякога то личи именно когато парвенюта ги отрупват с титли, почести и предвзето възхищение, характерно изобщо за снобите.

Образецът на съвременния "добър българин" е отреклият се от българските си корени интелигент-хитрец и нагаждач спрямо силните на деня, англофил или русофил, прилепил се към обществото на заможните и затова сам изживяващ се като аристократ - типичният нашенски новобогаташ, размахал назидателно показалец към седемте милиона бедстващи свои сънародници.

Най-доброто от българската нация в момента се съхранява сякаш единствено в средите на самотни старци, философстващи край стадо овце или сред позанемарени дворове и къщурки, т.е. сред ония, които най-добре помнят, че животът на повърхността е суета, а в дълбините си е нравственост и уравновесеност.

tisss

____________________________________

_{* Девиз на Лев Н. Толстой (1828-1910).}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: