Крайпътен ресторант

Макар да не съм наясно за кой разказ е репликата, благодаря Ви, Smotanyak. Библейската притча смятам за връх на умението да се градят текстове. А в реалния живот поводи за текстове с присъща за свещените книги иносказателност, както се вика, дал Господ. Монологичният разказ по-долу е такъв именно пример как нещо неизмислено стои по-фантастично и от най-развихрените измислици, да речем, за Хари Потър.

СТРАНИЧКА ОТ СТАРИЯ МИ БЕЛЕЖНИК*

Асен Станчев. Познавам го от 1963-та или 1964-та. Беше гребец, та често се засичахме на пловдивската Гребна база, където бях шампион сред юношите каякари и, дето се вика, нямаше кой да ми оспорва лидерското място при спринтовата 500-метрова дистанция на единичен каяк.

Имаше по онова време пет или шест спортни дружества в Пловдив и Асеновград, които развиваха тоя спорт, кану-каяка: "Спортната школа" към Техникума по физкултура и спорт, "Марица", пловдивският "Академик", отборът на асеновградчани (забравил съм му името, ако изобщо е имал име като спортен клуб, може би да се е казвал "Асеновец" или нещо подобно) и отборът, на който треньор беше Георги Учкунов или Учкуна (моят треньор, нашият треньор!!!) за юношите и мъжете на Армейски спортен клуб или АСК "Ботев". Оттогава съм влюбен в жълтия цвят.

Лодките ни бяха с жълто платно отгоре, гребяхме с черни гащета и жълти фланелки с надпис АСК "Ботев". Още ечат в ушите ми, като си припомня, виковете на пощурелите от спортна страст наши фенове по време на регата. Страхотна тръпка е да чуваш тоя допинг, тия възторжени крясъци на тичащите покрай трасето или с велосипеди препускащи, когато остават стотина метра до финала, физически си се изцедил докрай и остава единствено спортната ти злоба да те крепи в състезанието. Без хъз никой не е прокопсал в тия красиви схватки на мъжеството и издръжливостта.

Голяма работа бе в ония златни години футболният отбор, па и ние, гребците от АСК "Ботев". По онова време за феновете на тоя отбор излезе името "канарчетата" и преди всяка футболна среща на АСК "Ботев" от трибуните на стадиона ехтеше мелодията "Блю-блю, канари...".

Това е времето, когато шведските спортни вестници писаха, че пловдивският "Ботев" изнесъл истинска атракция по футболно майсторство пред шведите на собствения им стадион в града Малмьо. Е-ех! Можете ли да си представите сега, че за един само билет за мача "Ботев" - "Атлетико" (Мадрид) пред вратите на пловдивския стадион хора от селата предлагаха агне или бъчва вино?!

Асен гребеше към отбора на "Академик", не му спореше кой знае колко при каяка, та се прехвърли в секцията по академично гребане: скиф, скул, разпашна и така нататък. За късо време да сме били съперници на 500-метровата дистанция при каяк-единичен или каяк-двойка (двойка правех с моя приятел Тодор Ряпов).

После не сме се виждали не с години, ами с десетилетия двамата с Асен, който е една година, мисля, по-възрастен от мене. Чувах по едно време, че станал масажист към представителния мъжки отбор на борците или щангистите от пловдивския "Локомотив"... и толкоз. Животът ни разпиля нас, някогашните наперени гребци от пловдивската Гребна база. Както и да е...

Съвсем случайно Асен се появи в едно кафене сред ЖК "Тракия", дето си пиех в оназ година сутрешното неделно кафе с приятел на мухабет за книги и писатели, естествено и за жени и леки коли... Дойде, седна в края на масата ни и ето го, значи, неговия монолог от край до край, както съм го записал по памет вечерта в същия ден на 1999 година. Излишно е да споменавам, но държа да се знае, че съм пропуснал моите собствени реплики.

* * *

- О-о, Гоше! Какво правиш?... Откога не сме се виждали, а!... Мен ме нямаше.

Бях десетина годинки на Запад. От другата страна на света. Като се засилих, та чак в Канада се спрях... Отидох човек да стана. Какво знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, сервизаджия в Грац, разносвач на пици в Милано; в Ротердам ме наеха да правя мъжки стриптийз... В едно градче до Лондон, е-е... сега не мога да си спомня името - бях строителен работник, после - изкопчия. В Ливърпул станах корабен готвач, няколко пъти прекосявах Атлантика, накрая забравих да се върна на кораба, останах в Торонто едно седем години.

Оня град до Лондон се казва Рочестър, сега се сетих, виж, дойде ми на ум! Ей, това англичаните добре си живеят. Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Знам, ще речеш - мъгливо и дъждовно, ама животът подреден бе, Гоше. Вечер след работа баровете, кръчмите, пъбовете им де, пълни. Пият, ядат, веселят се, танцуват. Обаче аз се закотвих в Канада.

Знаеш ли какво е Канада? Пустош... Лед и пустош. От минус десет само за десетина минути става минус четирийсет. На 50 метра съм от къщи, усещам: не мога да вървя, ще умра от студ, Гоше.

Не ги слушай какво говорят. Много печелели... Вятър! Легенди! Нашенецът там си къта паричките, ограничава се, да може - като се върне на село, да се прави на милионер с лъскавата си кола. Ама една кола за ония хора е нищо.

Ти знаеш ли! Дойдох с джип "Гран Чероки" - последен модел, супер, с всички екстри. Четирийсет и осем хиляди долара ми струваше. И тук на втората седмица ми разбиха ключалката. Ограбиха ме, Гоше. Какъвто тръгнах, пак съм си същият. Гол охлюв. Хубаво поне, че старият ми оставил една боксониера в "Тракия"... и ей ме на! - тръгнал съм пак да си търся работа.

tisss

_______________________________________

_{* Писан е тоя текст с дата 16.07.1999. и представя монолог, понеже имах такава идея - да събера автентични биографични истории, които мои събеседници разправят, без да се намесвам по какъвто и да е начин, а само привеждайки разказаното според изискванията на пунктуацията и правописа. Затова е и изпаднала тая история от поредицата есета под наслов "Въведение". Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: