Крайпътен ресторант

Из разговори по никое време

ПОЕТИЧЕСКО СЪСТЕЗАНИЕ или... ПИЛЕ С ОРИЗ

(Още при стартирането на РС-то на екрана му изскача човечето, което ръси въздушни целувки под формата на алени сърчица.)

- Коте!
- Таман ставам от сън. – Изписва се отговорът на младата дама, която господинът току-що назова „коте”, та кратичко й отвръща:
- И аз.
- Чудно! Сложих си вода за кафето.
- И аз днес още не съм пил кафе.

- Ми хайде де, отивай да си правиш кафенцето и след малко среща тук!!! Уф, не мога да се разсъня, все едно съм в друг свят попаднала!

(Прилича на сутрешно глезене – минава му през ум, докато чете.)
- Много си го харесвам точно това състояние.
- Супер е. Като „Отнесени от вихъра” съм – допълва го тя.

- Докторът*, гледам, ви похвалил в комплект двете едноименнички... Бря! Това, между другото, е най-талантливото време, котанке...

Наскоро четох нещо подобно, но за себе си съм го усетил отпреди доста години. Особено ми се наби в ума, откакто взех нощем да редактирам записките. Абе, през деня ми изглежда същият текст плосък, та плосък; нощем като го погледна, звучи мелодия, излъчва печал и все пак радост от живота. Сякаш тъмнината наоколо, фактът, че светът тъкмо в оня момент спи, сънува, примлясква и пъшка в съня си или се усмихва тоя спящ шарен свят заедно с пилците по гнездата и уличните песове... всички тез обстоятелства в представите ми сякаш придават дълбочина на онова, което през деня не го и забелязвам.

- Така е. Всички, дето сме с това име, сме талантливи, афахахаха!
- Значи, заформя се нещо като "Пикчърс-ателие", тъй ли?
- Чужди не приемаме в ателието! Заявявам гордо, с вдигната глава.

- Що ли да се учудвам! Големите артисти (хора на изкуството) бог Аполон дарява с дълголетие... Награда – ама не за артиста, а за публиката му.

- Какво дълголетие! Сума хора на изкуството са си отишли твърде млади.
- Значи, някъде в нещо си, което ние с теб не знаем, са правили компромис с таланта си и Върховният бог на пророчествата и музите ги наказал. Виждаш ли колко красива може да бъде една легенда, току-що сътворена, новичка, та блести чак!
- Ай, сега ме прати да чета митология! Много хубаво, няма що...

- Аполон и Афродита са много древни богове, по-древни и от титаните, които Зевс победил с помощта на титана Прометей. И както често се случва в греховния ни човешки свят, за награда нововъзкачилият се Монарх жестоко наказва точно оня, който най-много му е помогнал да се възцари. Поучителна история!
- Значи, на никого да не помагам... (Придружено от емотиконче, изразяващо недоумение.)

- Напротив, в това е очарованието: да помагаш, като знаеш какво те застрашава, и все пак!!! Ако това не е характер, тогава какво е! Нали и Легендата за Иисус на това се крепи?! (В отговор получава сдържана усмивка под формата на емотикон, та - заинатил се сякаш, продължава...) Ще пусна стихотворение в темата "Порто Фино ІІ"; тъкмо го дописвам; остана ми заключителната строфа.

- Ооо, ще погледна.
- Почвам да го набирам първо в word, да видя как изглежда... И до десетина минути е готово.

- Ей! Кога го съчини?
- Току-що, между другото, докато бъбрихме и си пиех кафенцето.
- Това па как съм изтървала? Аз що нищо не съчиних!

- Шест строфи... засега! (Появява се на монитора му емотинче за учудване.) Може би точно в граничната зона между съня и будността кръжат музите. Какво чакаш! Изпускаш най-доброто време за съчиняване: именно това полусънно състояние.

- Ами кратуната ми... празна. Аз още се събуждам. Кръжат при тебе музите.
- Да, бе! Ако се вслушаш, ще чуеш нежния мах на огромните им белоснежни криле.
- Ахааха!

- Тук, в манастира, дето съм си го създал с тая цел... такива неща лесно се случват. Който иска да разбере суетния ни свят, трябва да се отдалечи от света, да потъне в усамотение. Щом иска да види как стоят нещата.

- А много ли са суетни хората на изкуството? – пита го, но той подминава въпроса.

- Що, след като се обричал на Духа, първата работа за обикновения до оня момент човек от древността била да се усамоти четирийсет дни в пустинята... Защо!!! Не си ли се замисляла?
- Не съм! Чудя се от време на време що аз се усамотявам.

- Суетността е два вида, котанче: показна и прикрита. Прикритата суетност зарежда, пък на показната й липсва духовна субстанция. Като в оня лаф - "Много шум за нищо". Силните внушения са мълчаливи. Очите, жестът, картината по-издълбоко говорят.

- ...Макар наблизо да няма пустиня все пак!

- Пустинята е вътре в нас... Пространство, където си сам със себе си и света. Просто се разтваряш: няма те, ставаш безплътен. И тогава всичко започва да ти говори. Пусни го тоя мухабет в твоя блог. Като покана за дискусия...

- И кой ще дискутира па там?! Не му правя реклама, и посещенията намаляха.

- Отвори няколко теми - със стих, късо есе или импресия. Например, Лучия*, гледам, е пуснала нещо свежо във форума; направи жест, кажи й добра дума. Какво ти пречи! Враждите са си вражди, много е изискан тоя реверанс към опонента.

- А! С нея нямам намерение да общувам. По-далече от хора, дето ме ненавиждат!
- Такъв жест те изстрелва във висока орбита, котанче. Пуста гордост!

- Ако друг ми направи впечатление, мога и да се замисля. То хората на изкуството все са раздразнителни, чепати, горделиви и прочее.
- Нормално! Какво да очакваш от хора, заболели дълбоко и неизлечимо: къде тайно, къде явно, та чак дразнещо!?
- Ах, да ни е честито!

- Ей, шефче, аз кога ще си прехвърля стихото!... Отнесох се с тебе. Мини по темите, виж колко бисерчета блещукат из сухата плява.
- Ми не виждам. Гордост ме е заслепила. (Придружено от емотиконче за сдържана усмивка.)

- Влез след пет минутки във форума, ще видиш продължение на тоя мухабет.

(Получава копирана строфа от въпросното негово стихотворение...

Това, уви! - не всеки тук го може;
далеч по-лесен - показният жест,
и ето, ръкопляскат всички ложи
в Театъра на смешната ти чест -

с леко ироничното пояснение...)
- А туй куплетче ми хареса.

- Значи, не е съвсем за изхвърляне? Викам, да не съм се изстрелял хептен в облаците. Туй ми е дертът: да не звучи като: „Альоооу, заспалите! Елате ме вижте бе, поспаланковци-и-и”. Уж скромен. Ще ми се стихотворението да е сълза отронена и долетяла по вятъра отнейде си... Разбира се, имам конкретни поне три-четири повода за такова стихотворение. Най-прозаичният от тях се казва ...** Според мен, нормален простосмъртен автор, който е високо ценен, понеже е удобен за ролята Дежурен юнак на племето. Всичко у него е тъй извисено, тъй изнесено на показ, та чак заслепява. Пък толкова гланц не може да е Изкуство.

Изкуството е грапаво, звучи в поредица от синкопи, понеже е тревожно, изправено пред самата Смърт, и по тая причина в няколко пласта подтекст вплита печал и смях, и весела самоирония.

Защо писането на героическа поезия възприемат като документ за Историята? Защо тоя начин да се отървеш от Злото се смята единствено достоен? Не е ли писането на гръмки стихове вид страхливост, отхвърляне на изпитание, което неслучайно ти е пратено, а ти бързаш да се отървеш по най-лесния и "красив" – по показния, демек, начин?

(В отговор долита емотиконче в знак на учудване и ехидното послание, което го следва.)

- Не ги разбирам тия работи. Аз съм си просто момиче. Явно съм скучновата, щом не привличам внимание. Какво ще кажеш? Дали да не спретна една полугола фотосесия?!... Отивам сега да направя некои буеди поетични опити.

- Като си направиш „бледите поетически опити”, ще надникнем как примадоните възбуждат интерес към себе си. Е-е, пускат в медийното пространство снимка с текст „Певицата Еди коя си гола на балкона”.

(Десетина минути по-късно...)

- Направих ги вече. Колкото – толкова!

- Ей, колко си бърза! Ами в тия неща е като в ония неща: удоволствието е именно в забавянето на скоростта бе, пиле! Майсторлъкът е да сменяш ритъма, та отсрещният по-дълго да е кацнал върху Еверест на очакванията си. Сексолозите на тая магия й викат плато; пък си мисля, че то е Висота на мечтите, отдето иде и удоволствието, че сме живи.

- Май сложих повечко запетаи на стихчето във форума.
- В "Поезия" ли?
- Че закъде без мене там?

- Щото аз па се умъкнах при онез приятели във форум "Политика".
- Весело си живеят там... Ай, че коментар си пуснал! Грандоманията и лицемерието, леснотията, с която човек може да се подиграва на другите човеци, като каца да говори от всяка трибуна, която имаме в Републиката... Вестниците - пълни с платена журналистика, електронните медии - обслужващи управляващата тъничка прослойка лицемери. Остана единствено Internet. Ето че се опитват като бурен да окупират и това пространство за разговори на тема "Какво се случва в България"...

Да говориш, когато нямаш какво да кажеш. Да се кълнеш днес в Иван Костов, утре в турските изселници, да призоваваш до едно време Маркс и Ленин като върховен арбитър за истинност, после да се кълнеш, че без Божията майка и Младенеца буквално не можеш да си представиш живота. Да маскариш хората, да сееш неистини... Персонално за себе си чух поне три дебели лъжи. Приписват ми се думи, които не съм казал. Приписват ми се чувства, които не изпитвам. Приписват ми се мечти, които не са мои... И над така очертания измислен мой образ ми се надсмиват с грандоманска екзалтация...

- Това кога си ми го пратила? Забравих да ям, заради тоя пусти хахо!
- Ама коментарът ти е як...
- Хората си мълчат, да не би някой да ги навика, че не разбират от изкуство, от философия, психология, публицистика. А надменността е наркотик, който предизвиква неприязън, сее раздори.

- Пак си забравил да се храниш?

- Открих страхотна статия от Astronomer, ако не бъркам името. Тая сутрин два часа я четох внимателно. Човекът минал през старозагорския затвор по Тодор Живково време, и доста от онова, което казва, се покрива с мои си преживявания и оценки за неща, които знам отблизо. И мнението му за АТАКА съответства на моята си представа.

(Вместо отговор - емотиконче със сдържана усмивка.)

- Тичай да си пишеш домашното, пък аз ще надникна какви си ги нанизала във форум "Поезия”, па и да ти закача петте звездички.
- Ей, що пет??? Искам една.

- Да не си мома червеноармейка, та една? С теб, котанче, бива да спретнем цикъл "Посвещения".
- Онова стихотворение хубаво ли е?!

- Хубаво ли е! Що за въпрос? Пак събираш овации. Ми това на нищо не прилича. Завист ме тресе, ама ха-а! На някои хора Господ, като давал, давал, давал... за нас не оставил. Кво сеа, щ’и гледъм номирът на фънелкътъ ли?!

- Какви овации! Абсолютно неизвестна съм.
- В божиите селения само за тебе ангелите говорят!

- О, госпожа Доматка* ми пуснала коментар... Ще й отговоря подобаващо, ама като се навечерям.

- Ето начало за стихотворение. Да направим поетическо състезание, а? Ще почнем с тоя стих: "В божиите селения за тебе само ангелите спорят"...

- Допада ми. Наскоро се бях покрила от света и един човек ми пуснал лична бележка...Ахааха! Тревожел се що не пиша.
- Другими словами, нравиш му се...
- Абсолютно.

- Я, да отида и аз да метна няколко залъка! Имам пиле с ориз. Завиждаш ли ми?...

(Отговорът е клипче от набора на ICQ, в което лъскава мацка си върти очите и китките на ръцете, демек: "Да бе, да!!! Ти ще ми кажеш на мене...")

Пловдив, 18 юли 2007 година

tisss

http://www.youtube.com/watch?v=1DYJ5qz90m4#

_____________________________________________

_{* Фиктивни имена, които заместват реалните имена на юзъри.

** Пропуснато е името. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: