Крайпътен ресторант

МАРИЯ

На SIMRAN и всички, открили великолепието на Любовта

Обичам те, Мария. Когато си помисля за теб, ми прималява, ето тук – малко под сърцето. Мила моя... Толкова неща искам да ти кажа, толкова много неща имам да ти кажа, че струва ми се, животът, който ми остава да живея, няма да ми стигне да ти разкажа всичко.

Ти се появи пред мен, когато бях най-зле, когато дъното на отчаянието бавничко ме поглъщаше, всмукваше ме с хилядите пипалца и пори на най-отвратителната човешка тиня. Бях се превърнал в предател на самия себе си, почти бях забравил кой съм, какъв съм бил и за какво съм роден. Мила моя. Не искам да поставям удивителни в този текст; всичко, което се случва с мен, откакто ти се появи, е достатъчно удивително, за да е необходимо да го допълвам с графични знаци.

Някакво омърлявено, босоного и кльощаво хлапе дълбоко в мен размазва по лицето си сълзи от щастие. Толкова съм щастлив, че моето детство отново се връща при мен, че моите мелодии от юношеството отново зазвучават в облачния и безоблачен хоризонт, в този отвратителен и прекрасен свят. Необятна радост, че дишам, че живея...

Ето онази, чието име не трябва тук да споменавам, с чието име се опитах да кръстя мъничките мои желания, мъничките мои победи и тържествени мисли, онази се измъкна като хлъзгава ръка от ръкавица – гримирана силно, в яркочервени джинси и нехайно закачена самодоволна усмивка. Видях как там, иззад осеметажния блок, се измуши колата на любовника й, спря за миг, колкото да скочи жена ми като лисица върху предната седалка, и бързо ускорявайки ход, изчезна по изтегналата се лениво улица.

По дяволите... Днес сърцето ми не кърви. Вече не. Вече съм спокоен. Вече съм щастлив. Дано и те да са щастливи, дано. Не, не съм спокоен... Нищо не ми е ясно. Но защо тяхната любов, Мария, кара всичко у мен да се бунтува? Защо и двамата се държат като крадци? Защо се крият? Защо са тези пози на самодоволство и издути мускули? Защо е после това звънене по телефона и мълчанието отсреща, когато с най-човешкия си глас питам: „Да???!”

Високосна е тази година. За нас, двамата, е високосна тази година. Високосна е нашата така плахо наченала любов, Мария. Обичам те. И пред всичките си добри и лоши приятели и роднини казвам високо, казвам ясно: „Обичам. Най-после обичам... истински”. Защото не плътта само, а преди всичко душата ми те обича.

Мило мое момиче. Та аз съм те измислил, в мечтите си съм те видял, в сънищата си съм те сънувал, в часовете на самотност съм те възпявал като несбъдната жена.

Ти си моята жена – пред света и пред бога, който не е на небето, а е в нас и се нарича съвест, нарича се човешко достойнство и човешка гордост.

А нима онези не правят същото, каквото правим и ние с тебе? Нима дълго и увлекателно той не й говори за своята любов, както аз сега правя това? Нима тя не се гуши в прегръдките му със същата плаха, женска нежност? Нима не му говори и тя за себе си, не го приласкава със същата всеобща женска всеотдайност?

Не съм сигурен, че онова там е като нашата любов. Друга някаква любов е онова там; не зная онова там любов ли се нарича. Защото всичко около себе си са разрушили: той се развежда, той изостави не съпругата си и детето им, което е вече на годинка – изоставил е честния начин да се решават нещата от живота, а неговата любовница влезе в онзи дом като крадла, ограби и ограбва всичко около него, дели го от всичките му приятели и роднини, сама се е изолирала от децата, които е родила, и всеки месец се откупва със скъпи и ненужни подаръци – блузки, панталонки, обущенца, различни играчки и лакомства.

А децата разбират кога нещо иде, за да замести друго нещо, което отдавна си е отишло. А децата разбират, че техният дом е разградено място, не гнездо, а кръстопът на ветровете. Не им помага нито ласкавият й, прекалено ласкавият й глас, нито тягостното мълчание около нея, около майка им.

Как различно е твоето мълчание, Мария. Как лекичко пробиват острите ушенца на добротата в твоето мълчание. И най-важните неща за нас, двамата, и за всички нас, заедно с децата ни, съм ги чул и научил, когато си замълчавала – малко тъжна, много вглъбена в себе си. Ти каза, че най-щастливи сме, когато децата ни са около нас. Ти се тревожиш много повече, ти си много по-загрижена.

Обичам те, Мария. Вървиш през виолетовия и прозрачно леден декемврийски ден – тънка като пламък на коледна свещ, стройна като идея, красива като сърна, и разбирам: няма начин да не сме щастливи. Ще ни ограбват шмекери и лъжепатриоти, ще ни изпреварват онези, които добре умеят да се устройват в живота, понеже мислят само за себе си, ще ни гледат надменно или ще ни окайват. И???...

А нашият дом ще е цялата наша България, нашият покрив – цялото страховито и ласкаво небе; ще застелeм гнездото си с горски поляни и брегове на реки, птици ще прекосяват пространството помежду ни, тържествено ще звучи и отзвучава камбанка на селска черквица и ще ечат гласовете на безбройните наши деца.

Сега всичко ми изглежда тъй хубаво, Мария, и не мога да повярвам, че ще ни отмине това щастие. Ето, правя първата стъпка към теб: рисувам на прозореца си очи - умни, добри, с формата на бадем, твоите очи, мила.

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Писаното е от началото на далечната 1988-ма. Колебаех се дали да го вадя от пепелта на миналото, но тъй като в един форум тук се захвана нелеп спор относно Любовта и кой бил по-близо до Бога, та ползвам го за илюстрация на някакви свои твърдения. Мария, разбира се, е фиктивно име, но в представите ми кой знае защо го свързвам това име с образа на Богородица... може би тоя образ, който Бог е вложил във всяко момиче.

Пловдив, 29 септември 2007 година

tisss

http://vbox7.com/login/?backto=/play:e2afc9a8

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: