Сравнения или колко съм добре в България

Закачам се към тази мисъл.

Ето един случай (не е изолиран, понеже само във въпросната фирма работят това 20 жени).

Шивачка със златни ръце. Не е инициативна да похване сама нещо, но иначе си умее работата, а продукцията, която шият, се продава не само в България, а и в Румъния, Сърбия, Гърция и Франция.

Та ще дам за пример парите, които взима и, ако някой знае как са платени шивачките в Америка, може да се получи база за сравнение.

Фирмата е гръцка. Жената работи там от двадесет години (от 92-ра). Осем часа на ден с половин час почивка на обед и две почивки по петнайсет минути от 8 до 17 часа. Няма право да си вдигне телефона, ако някой и звънне, няма право да отиде до тоалетна, ако не е в почивките.

За тази си работа получава 220 лева през последните дванайсет месеца (с думи - двеста и двадесет лева). Преди получаваха малко повече, сега - толкова. Ама няма минимална работна заплата, няма това онова. Толкова - и това е.

Петдесет лева е картата за целия градски транспорт, която си купува от тези пари (има два часа път до работа и обратно, и доста смяна на превозни средства). Остават сто и седемдесет лева. Един хляб е един лев.

Повтарям, жената е прекрасен професионалист, но не е инициативна да захване нещо сама. Трябва ли като човек, който работи по осем часа на ден, да е обречена на мизеруването, което мизерува и в същото положение ли се намира една средностатистическа американска шивачка, която просто работи за някого?

Екстри: